След близо четири години Красимира Стоянова и Людмил Ангелов отново се събраха за камерен рецитал в София и откриха с него двайсет и петия Европейски музикален фестивал (12.03). Решението на директора на фестивала Васил Димитров да постави началото на фестивала с вокална програма намирам за сполучливо, още повече че камерното дуо Стоянова-Ангелов само по себе си е ансамбъл, който създава предчувствия за нещо извънредно. Фестивалът има история, в която са вписани имената на Генадий Рождественски, Максим Венгеров, Гидон Кремер, Джошуа Бел, Анна Томова-Синтова, Миша Майски… Фестивалът привлича и най-сериозни български музиканти. В този контекст началото на юбилейното издание продължи традицията с концерта на двамата доказани, многофасетни майстори в своето изкуство. Както винаги изборът на Красимира Стоянова за този рецитал e драматургически издържан по отношение на музикалния стил, на тематичния обхват и на вокалната проблематика с песни от Вагнер, Рихард Щраус и Малер. Това са творби с дълбока интимност, заложена в поезията на Матилде Везендонк (Вагнер), на Карл Фридрих Хенкел, Рихард Демел, Херман фон Гилм, Джон Хенри Макей (Рихард Щраус) и Фридрих Рюкерт (Малер). Това е тиха музика, вглъбена, но и изключително изразителна, чувствена, докосваща. Музика, която изисква майсторство в изпълнителския почерк, с динамично и темброво нюансиране и пределна съвместност в диханието на формата, във вокалната и инструментална гъвкавост в звукоизвличането, но и в красноречието на фразата, подчинена на поезийното слово. В творчеството и на тримата композитори камерната вокална лирика е едно щастливо случване на фона на мащабните опуси в музиката им – като възможност за личен задушевен разговор, като състояние на молитва, на изповед, изразено в събирането на два само тембъра, чиито граници или отсъствието на такива зависят единствено от вдъхновението, от прозрението, мисълта и майсторството в разгръщането на малката, но изискваща много сериозен изпълнителски ресурс, форма.
Ако трябва обобщено да характеризирам концерта на Стоянова и Ангелов бих казала, че бе събитие, което създаде усещане за вечност – във великолепното емоционално излъчване – без нарочни, прекалени внушения, единствено стаено в музикалния текст, в звуковата реализация на прочита, в стиловото съглашение, в динамичното нюансиране, в колорирането на всеки музикално-поетичен текст. Пак ще подчертая, двамата са така цялостни в своята заедност – не само като синхронизиран в темпоритъма си ансамбъл, което е задължително условие в съвместното музциране, но и в общия им слух в съчетанието между въображение и дисциплина във фразирането, в чувствителността към мелодико-хармоническия рисунък, който бе пресъздаден с невероятна, бих казала, безбрежна филигранност. Песните са все върху текстове на немски език. Не е тайна, че Стоянова владее този език, но винаги за мен има изненада, когато я чуя да пее немски, като развива вокалната фонетика не само в духа на Lied-традицията, но и като очертава разширените предели на една по-разгърната и драматургически развита песенна форма със съчетанието от артикулация и едно почти неуловимо приплъзване на думите, дишащи в една фраза. Последно това бяха Четирите последни песни на Рихард Щраус. Сега моите впечатления се умножиха поради различния подход на композиторите към текста, който са избрали и, съответно, различните възможности за разгръщане на вокалния изпълнител, стига той да притежава певческия ресурс, интуицията и културата да прозре и да реализира предложенията. Много красота артикулираха нейните прозрения!
Както и на предишния им концерт и тук певците сякаш бяха двама – само че единият “пееше” на пианото. Вслушването в партньора и в начина, по който диша в музикалната фраза бе органичен двустранен, взаимен акт, в който спецификата на всяка една минитюра се открояваше с интригуващия релеф на поетичната си специфика, на възможното развитие на формата, на тихите дихания, на репликите между двата гласа – вокалния и инструменталния. Към изключителната тонова култура на Стоянова, към нейната рядка способност да “преформатира” с гласа си предложенията на текста, да нюансира великолепно елементите на вокалната фактура, без за миг да нарушава общото им взаимодействие и емоционално внушение се прибавя и тънкото, деликатно, наистина филигранно клавирно партньорство на Ангелов. Така идеите в прочита на голямата певица не само намираха подкрепа откъм пианото; инструменталният звук добавяше акустичен отзвук, още цвят в хармоничната тъкан, нанасяше фино, пестеливо “с тънка четка” още цветови възможности, към колора в фонетиката на немската поезия. Великолепната игра включваше също и много внимателния подход на дуото към по-светлия и по-тъмния, патиниран звук – един процес в музикалния прочит, който двамата музиканти владеят перфектно и щедро го отправят към своя слушател. Нямаше да бъде Красимира Стоянова, ако не бе превела на български текста на всяка от песните, назовала резултата като “непоетичен превод”. Това усилие уплътнява контакта на публиката не само със съдържанието на всяка песен, но я приближава много повече до изкуството им да интерпретират, дава й възможност да отвори повече сетивата си за същността на музикалното ставане, за мелодико-хармоничните импулси, вдъхновени и породени от тези именно поетични текстове, от тези фиксирани състояния на духа. И още нещо: мисля, че Людмил Ангелов, отделно от майсторските си клавирни класове, би трябвало да направи и майсторски клас по партниране на певци – не съпровод, не акомпанимент, а именно съвместност с един човешки глас (освен с Красимира Стоянова съм го слушала и с Александрина Пендачанска), съвместност, която включва колосален сбор от незабележими, но трудни в своята деликатност “движения”. Техният принос към вокалността, така както го реализира големият пианист не може да се характеризира, да се обхване словесно. Поне аз не мога. Събрани заедно – вокалността на Красимира Стоянова и инструменталният звук на Людмил Ангелов са вдъхновените страни на една реторика – нюансирани, метаморфозиращи, оцветени, чувствени, изразяващи, но и създаващи толкова състояния – наистина ти дават възможност да почувстваш, че усещането за пребиваване във вечността е приказно близко.